Продължение:

 

Как би отговорил Петър Димков на въпроса защо е живял толкова дълго

Наемам се да допусна отговора, защото Лечителят много пъти бе изтъквал предимствата на живота, който водеше, на добродетелите, които тачеше и в чиято живителна здравословност вярваше непоклатимо. Той би отговорил така:
•    защото обичах живота и вярвах в неговото единствено чудо, най-великото на
земята;
•    защото обичах хората и изпитвах радост да им помагам;
•    защото и те ми отвръщаха със същото;
•    защото имах щастието да бъда полезен на хората и вярвах в това;
•    защото бях добронамерен и любознателен за всичко добро;
•    защото се стараех да не оскърбявам никого и понасях търпеливо оскърбленията, които ми се отправяха понякога;
•    защото обичах народа и отечеството си и им посветих най-добрите години от
живота си;
•    защото бях горд с българското си потекло и никога не ме съблазни никое друго;
•    защото обичах да се трудя и изобщо не можех да си представя живота без труд;
•    защото обичах книгите и мъдростта в тях – особено книгите по история на
българския народ, по медицина, по народна медицина, география.
И още:
•    защото ставах всеки ден рано, изпълнен с доброжелание и вяра в работата си;
•    хранех се скромно, бях Вегетарианец и изпитах на себе си предимствата на този
начин на живот;
•    крепях се с дестилираната вода, която пиех с предпочитание и си приготвях сам, както и с лечебните напитки, които ползвах – от билки и лековити растения;
•    защото за всяко едно нещо се съветвах с природата и от нея получавах най-точния отговор на въпросите си;
•    защото умеех да ползвам природните енергии по време на обичните ми разходки сред природата;
•    защото общувах често с природата;
•    защото използвах всяка свободна минута за самообразование и за да прибавя нещо към моите безбройни рецепти – плод до една на чисто духовно рвение;
•    защото си лягах рано и с чиста съвест, което ми помагаше да заспивам като дете;
•    защото сънищата ми бяха благонравни, както и животът ми;
•    защото всяка нощ успявах да постигна 2 ч сън преди полунощ, който е двойно по-скъпоценен от останалия.
Афоризми от Петър Димков
•    Умереността е първото и най-важно условие за дълъг и здрав живот.
•    Всичко излишно е нездравословно, а и неморално.
•    Каквото и да вършиш на този свят, важното е да бъде нужно и полезно за хората и ти да имаш съзнанието, че е точно такова.
•    Работи с радост и съзнание за полезността на твоя труд -единственото, най-важното, с
което ще се разплащаш за щастието да се родиш човек.
•    Бездействието уморява повече и от най-тежкия труд.
•    Владей чувствата си, т. е. владей себе си!
•    Не падай духом! (В живота не може да има нещо, което да струва повече от живота ти, та да загубваш вяра в него.)
•    Научи се да се самонаблюдаваш и да долавяш сигналите за беда или заболяване, които непременно „ще ти изпрати“ онази част от теб самия, която е застрашена!
•    Цветята лекуват.
•    Най-естествената гримаса на човека е усмивката и най-човечни са обстоятелствата, при които тя се появява върху лицата.
•    Два часа сън преди полунощ се равняват на осем часа спане след полунощ.
•    Не болният трябва да се пригажда към лечението, а лечението към болния – с всички произтичащи предимства.
•    Всяко нещо навреме и време за всяко нещо. (Възвишено е, а и хармонира напълно с великия закон на природата – за причината и следствието. Благоразумната природа не допуска -без това да бъде произшествие и авария за нея – да се случи каквото и да било, ако няма основанието да се случи. А това означава: всичко в природата се извършва точно когато трябва.)
•    Човек лесно се самозалъгва и самоизлъгва.
•    Ведрите чувства правят духа млад и подмладяват човека.
•    Самонаблюдението е вид условие за живот – и по-точно за разумен, целесъобразен
живот.
•    Взаимопомощта е най-великото достойнство на човека.
•    Човек живее, колкото трябва, и умира, когато се съгласи.
Послеслов
Лечителят почина на 4 октомври 1981 г., в нощта на събота срещу неделя.
В събота, както вече толкова пъти, трябваше да се видим – към 10 ч. бях пред дома му и натиснах бутона на звънеца. На горния етаж, през разтворения прозорец, се чуваше бръмченето на прахосмукачка – почистваха къщата. Затова колкото и да натисках – все едно не ме чуваха и аз напразно чаках той да се появи на прозореца и ми пусне оттам ключа за вратата.
Случи се така, че се запилях из града и реших този ден да пропусна срещата си с мъдреца. И досега се укорявам за тази постъпка, жаля за изтърваната от мен възможност да бъда при него в последните му часове. Утешавам се – и тогава, и сега, – че тук има някакво свято знамение, чийто пророчески смисъл никога няма да узная.
По-късно научих подробностите: в тях нямаше нищо тайнствено, никакво предчувствие не витаеше в тези обикновени сведения за последната му събота. Деня прекарал в работа, „впрегнат“ за старото си бюро, отрупано с писма. Навярно бе прибавил и няколко реда към своята книга завет. След обяда за малко – както винаги – полегнал с отпуснати ръце „да се разтовари, без да спи“. И така до вечерта.
Сложил в ред бюрото си, тоест отделил всяко писмо и всяка страница според програмата си за следващия ден. Някоя и друга минута се заседял пред телевизора и в десет часа, като предупредил, както винаги, да не бутат нещата му по бюрото („да са готови“ за работата му), се оттеглил в стаята си. Беше ми доверил, че най-добре и бързо „като дете“ заспива, когато мисли за работите си по-нататьк. Навярно точно с подобна мисъл и по такъв начин затворил очи и с това сякаш спуснал завесата на своя живот.
Тази „лека смърт“ народът тачи като най-добрата, най-мъдрата, която Бог праща само на праведници. Смърт след заспиване, безмълвно пренасяне от този свят отвъд. Лекарите тълкуват такъв вид смърт като внезапен мозъчен удар или внезапно „умиране“ на сърцето. Но с Лечителя не е било така. В среднощна смърт от сърце силната про-бодна болка непременно събужда заспалия, сякаш да го спаси, да го изтръгне от смъртта.
Бе си заминал тихо и без болка.
Любчо позвъни рано сутринта и ме смаза с думите, които изразяваха и неговия потрес:
– Татко почина тази нощ!
Тутакси тръгнах натам.
Лечителя лежеше по гръб, както всъщност бе починал, и на спокойното му премъдро лице в гримасата на смъртта витаеше усмивка.
Чудно, необяснимо бе, че старият стенен часовник, провесен над леглото, който десетилетия наред го бе съпътствал и с безпримерна акуратност не бе пропускал нито час, нито минута – внезапно бе спрял на два без двадесет! (Той и досега посочва точно този час и точно тази минута. Как да не повярваш, че това е била последната минута на великия човек?!) Бе прекрачил – без да го съзнава и без да изпитва някакви небивали чувства – тъкмо в посочената минута! – от този свят в другия.
Не, не е бил инсулт, нито инфаркт. Той би се събудил от внезапната болка на умиращото сърце. А и бе усмихнат, сякаш за да успокои близките си, които бяха не на себе си. Защото този човек цял живот бе раздавал здраве и вяра на хората и с това се бе извисил над всяко подозрение за умиране когато и да е.
Всъщност за умиране ли ставаше дума? Или образец, многозначителен пример – достоен за него, както нищо друго, на „прекрачване“ отвъд, в продължаващото битие, в което оставаш дотогава, докато имаш „задача“. По-точно – мисия, както би се изразил той.
Народът страхопочтително тачи такава точно смърт и сякаш инстинктивно схваща високия смисъл, който тя има. Смърт на праведници, да! Но и смърт, в която всъщност няма смърт! Мигът, в който духовно посветеният без съжаление и страх „съблича“ дрипата на плътта с очи, вперени в онова, което настъпва. И ако се обръща, за да види какво е оставил зад себе си, то ще е като един кратък, възвишен триумф на безсмъртието над смъртта – на нея човекът е оставил само купчината грохнала плът. Не тя прогонва духа от себе си, а духът я изоставя по силата на върховна правда.
На погребението му се бяха стекли хиляди хора, гробището бе препълнено, сякаш на тържество, ако може да се каже така за подобно събитие. Бяха дошли не само приятели и близки, а преди всичко хора, които не са имали основание да се надяват, че на този ден ще бъдат тук. Те бяха онези, на които Лечителя бе спасил живота и върнал здравето, както можеше да стори това единствен той.
Минаха години.
Навярно е вече в ход предсказанието, което Димков, като премъдър пророк, бе свързал със собствената си съдба. Бе предрекъл, че след като си отиде от този свят и се „побави“ малко отвъд, ще се завърне отново, за да продължи онова, което бе започнато преди него и го бе увлякло в неговата вдъхновена мисия. Може би някъде вече расте малчуганът, който поема щафетата на духа, за да възвиси епохалната мисия на Лечителя още повече и още по-ярко. Тук, в скъпата му България, другаде на тази планета или в необята на Вселената.
Как се промени София?
Къщата, която е била на самия край на града, бързо-бързо се оказа обградена от високи тухлено-бетонни грамади, които сякаш я блокираха. Стои все още, „не се предава“ и продължава да олицетворява делото и труда на Лечителя.
И ето с фатална настойчивост се изправя пред днешните хора едно тежко питане: Какво ще стане с този дом? Каква ще бъде понататъшната му съдба? Тук, пред това малко дворче, на тази педя земя десетилетия наред идваше на поклонение и с упование страданието на България. Няма друго място, където да са се събирали болки и мъки – на цялата страна, на целия народ -както тук, пред дома му. Ден и нощ пристигаха хора, понесли страданието и очакващи да получат изцеление.
Ден и нощ, десетилетия наред – все имаше някой! А по Петровден се събираха хиляди, обсаждаха с възклицания и благословии това място, очакваха с ликуване да видят премъдрия човек. И велика беше надеждата им, и нямаше край радостта им, когато той се показваше в рамката на прозореца, и приветстваше въодушевения народ с приятелско махане на ръката. Жестът изразяваше: „Обичам ви, искам да се обичате и вие помежду си, защото от това по-добро не е възможно на тази земя. А ние сме тук, за да умножаваме доброто.“ Господи, какво упование бе това място за хиляди и хиляди страдащи, които идваха тук – сякаш почетна стража, докато Лечителя отдъхваше в своите праведни сънища зад тези стъкла. Техните благодарни погледи, озарени от надеждата, милваха човека, превърнал се за безброй хора в образ на спасението. След като прекарваха известно време на това място, те си отиваха тихо един подир друг. Идваха други да поемат дежурство, да припалят свещицата на надеждата си от свещиците на тези, които заварваха.
Е добре, какво ще стане с това единствено у нас място? Ще остане ли то затрупано зад бетонните грамади без никакъв знак, който да подсети хората за какво става дума? Ще изчезне ли в забравата на нови потомци, които може би няма и да знаят какво означава за България и за хиляди страдащи този дом?!
Не е ли време с благоговейна почит, която заслужава, да се открие музей за делото му, да се отворят гостоприемно вратите на къщата му, за да се влее от тях към хората потокът на човеколюбиво знание и помощ? В тази стара, неугледна и скромна сграда е навярно едно от големите съкровища на България с огромни духовни инвестиции в ръкописи, които отвеждат далеч.
Нима имаме право да бъдем равнодушни към него?
Съзрява едно сериозно изпитание за българската признателност.
Ще съумеем ли да му отговорим по достойнство?
Целебната вода
На 21 март 1981 г. заварих Лечителя необикновено бодър и оживен: както винаги, не бе забравил да се избръсне и сложи вратовръзка – изглеждаше подмладен.
Целунах ръката, която ми подаде, а в тази минута той сложи другата си длан на главата ми, произнасяйки наум (бях сигурен) благословия и добропожелание, с които посрещаше всички.
На вчерашния ден бе навършил 95 години. Течеше последната година от неговия премъдър живот и в този ден, както и във всички други, той съумяваше да запази себе си, своя дух, усмивката и, най-важното, своето любвеобилно отношение към хората. Без да скрива доволството и радостта си, ми показа телеграмите, които бе получил. Душата му пърхаше от лекота.
„Ето го чудото – помислих си, – на толкова години, жизнен, пъргав, с бистра мисъл и просветлен взор, цял отворен, като едно обятие към света, и въодушевен от мисълта да помага на всекиго!“
Човекът е това, което е делото му.
От само себе си, подобен на възклицание, възникна и въпросът ми:
–    Кажете сега, след този ден, кое ви помогна да достигнете до този връх, кому сте
задължен? Каква е вашата тайна?
По усмивката му разбрах, че му е приятно да разисква въпроса, защото съзнаваше многозначимостта на своя готов отговор. Макар да го познавах добре, сбърках в очакванията си: премъдрият човек не се сети най-напред за любимите си билки и лечебни растения, с които бе сътворил спасителната медицина, наречена от него „Българска народна медицина“.
–    Ето какво – поде той. – Съумявал съм да запазя душевното си равновесие, тъй като то е спасително за човека.
–    И от болести ли?
–    То се знае – и от болести! И най-вече от тях. Душевно уравновесеният човек не боледува. Той е винаги здрав. Защото в душевното равновесие, в бодростта на духа обитава спасителната сила на здравето. Тези неща вървят заедно.
–    И все пак – какво по-конкретно?
–    Първото на този свят, за всеки човек и за всички люде, е взаимопомощта. Съобразява
ли се човек с нея – става неуязвим.
–    И здрав?
–    И здрав!
–    Как се обяснява?
–    Много просто: взаимопомощта изразява доброжеланието между хората, настройва ги, както нищо друго не може да го стори, и оня, който е в състояние, драговолно помага на другите, които не могат, както нему на свой ред помагат други и се осъществява процесът на усъвършенстването. Той е непостижим за сам човек. По силите е само на всички. Така се постига духовно възвисяване, което се характеризира с ведрост, порив към добро, обич към себеподобните и всичко друго от този род. И ако човек, който благодарение на взаимопомощта – тази, която дава, и онази, която му дават – го постигне, той е здрав. Истински здрав. Вън от душевната ведрост, породена от съзнанието за взаимопомощта, здраве не може да има. Тогава има опасност от болест.
–    Да, всички знаят, че се придържате о тези важни правила на духовността, но заедно с това си имате свой начин на живот, чиято правилност и чиито предимства е редно да бъдат отбелязани на днешния ден. Как бихте поделили навиците или правилата, които съставят „програмата“ на вашия живот? И по-специално, кой от тези навици бихте поставили на първо място.
–    Водата, която Бог изпраща на хората. Дъждовната.
–    Дестилираната?
–    Народът я нарича още „мъртва“. Аз пък казвам, че тя е по-жива от всичко живо! Тя е вълшебна, чудодейна! Хората отдавна са разбрали това и го използват. Според тяхната вяра дъждовна вода от дъжда на 25 март (Благовещение) или от преспа сняг, която се е запазила до
този ден на сенчесто място, притежава изключителна целебна сила! Голям пропуск е, че днес въпросното богатство не се ползва. А и не може да се ползва поради замърсяването на въздуха.
–    25 март. Това е почти „първа пролет“.
–    Наистина. Нашият наблюдателен и премъдър народ е отбелязал не толкова Благовестта, колкото пролетта, като е отделил същия ден от всички други. Тогава зимата си отива, пристига пролетта. В природата настъпва важна промяна. Каква? Ние не я знаем, тъй като не сме проникнали още в нейните тайни. А народът е достигнал до тях опипом, по пътя на опита, на дългогодишната практика, която го е уверила, че дъждът в първия пролетен ден съвсем не е като другите. Така се е случило и с Еньовден (рождения ден на Йоан Кръстител, 24 юни). Това е точката на лятното равноденствие, в която се сменят сезоните. Денят, който българският народ, а и безброй други на север и на юг от нас са обявили за най-благоприятния билкарски ден. Билките се берат на този ден, защото опитът е научил нашия народ, че лечебната им сила е най-голяма тъкмо тогава, все едно дали се отнася за Русия, или за някое африканско племе…
–    Защо дъждовната вода е вълшебна?
–    Още никой не знае и не може да обясни. В медицината, пък и навред другаде човек търси да разкрие посредством някое химическо вещество или реакция тайната на едно лечение. В много случаи му се удава. В предписанието на повечето днешни лекарства обикновено се обявява как и защо действа, такова и такова е по химически състав, като се поеме от човека и попадне в кръвта или в еди-кой си орган, влиза във взаимодействие с еди-коя си тъкан, вещество, клетки и пр. и се образува ново вещество или се извършва химическа реакция, на която се приписва и лечебният ефект. То наистина си е едно чудо -да вземеш нищо и никаква таблетчица, да я „хвърлиш“ в тялото си и тя да извърши чудото на оздравяването! Така обаче не можеш да обясниш защо и как действа вълшебната вода!
–    А вашето обяснение какво е?
–    Придържам се към учението за енергиите. То също може да е безсилно или ограничено, но в много случаи ми помага. Защото човек е по природа любопитен и се успокоява едва когато схване кое какво е. В света властва великият закон на причината и следствието, който обяснява всяко нещо като последствие на някаква причина или го прогласява за причина на друго, което ще последва оттук нататък. Та и с дъждовната вода е така: съдържа някаква чудотворна, особена енергия. Лечебна и с нищо несравнима! Благодат за човека!
–    Дъждовната вода е дестилирана, т. е. тя не съдържа абсолютно нищо, тя е освободена от всичко!
–    Така е. Но и онова, от което се освобождава – например един литър вода, когато от обикновена се превръща в дъждовна, е нищо, прашинка! Между обикновената и дъждовната химически разлика няма! И все пак…
–    И все пак?
–    Тя е вълшебна, чудотворна! Защото е била нагрявана от слънцето в моретата и океаните, превърнала се е на пара и се е устремила нагоре, сгъстявала се е в облаци, те са бушували един с друг. Избухвали са мълнии. Появявали са се ураганни ветрове, които са емвали тези облаци от единия край на света, за да ги докарат до другия! Какво е това? Ужасна авантюра, приключение на световни енергии! Не е възможно в малката дъждовна капка да не е останал спомен от тези премеждия и приключения – точно там е тайната на целебността!
–    Как се ползвате от тази благодат?
–    Всеки ден си приготвям с моето допотопно апаратче за изкуствен дъжд такава вода.
Една чаша. Изпивам я сутрин на гладно, като не пропускам да пожелая сам на себе си сполука в това начинание и изразя с едни и същи думи благодарността и вярата си…
–    Какви са тези думи?
–    Най-обикновени. Изпивам чашата с вълшебна вода и си казвам шепнешком, за да не безпокоя никого наоколо: „Отпивам тази вода, тя ще ми прелее силата си, ще бъда бодър целия ден, ще мога да свърша добри неща, полезни за хората и за мене“. Нещо, като „Отче наш“! Вълшебна формула. Защото към вълшебната вода се прибавя и вълшебството на мисълта -двете големи сили на този свят. Мисълта прочиства духа ми, а чрез духа и тялото слага в ред себе си, тъй като тя го зове към същото. А към каквото призовава тя – то се осъществява…
-Прилича ми на заклинание, на ритуал.
–    Та то си е така! Нещо като молитва, може да се каже. Още с отварянето на очите.
–    Важен миг в началото на деня!
–    Човек поначало спи тежко и опасно. Единствен той от всички животни. При него заспиването е вид умиране! Проба за умиране, опит, премеждие. Събуждането е като раждане! Само по себе си този ритуал – на разсънване и самоободряване, за да може човек по-лесно „да прескочи“ от „смъртта на съня“ – в живота на 5удуването. И ако е умен, той го ще прави винаги с помощта (на мисълта. Никоя друга твар в естеството не разполага с въпросната изумителна сила. Тя е всичко! Трябва да бъде винаги в помощ на човека. С нея той е способен на чудеса! Самоокуражаването сутрин (пък и когато и да е нататък) е извикване на помощ мисълта. На мнозина ще се стори наивно или дори необяснимо. А е просто и насъщно: когато изразиш с мисъл едно нещо, ти го откъсваш от действителността в относителна самостоятелност и със самото това придобиваш власт над него. Става дума за властта на мисълта, която е привидно „безвластна“, но тя със способността си да разчленява света, да отделя причината от следствието и следствието от причината, да съпоставя и оценява – е истински вълшебник. Нищо не е възможно за човека без нея! Ако той възнамерява да мине без нея, значи е решил да живее като животното…
–    Но какво е мястото на сутрешната чаша вълшебна вода във всичко ставащо?
–    Тя е благодат! Прибавя своята живителна сила към другото, което съм свикнал
неотменно да върша, за да преуспявам и бъда достоен за своя живот, да изпълня своята мисия.
–    И в какво по-точно се изразява въздействието на тази чаша?
–    Няколко глътки вода. Когато ги поемам веднага след ставане, на гладен стомах,
улучвам най-благоприятния миг за въздействието й: тя бързо навлиза в кръвта и като се движи
из нея, макар да не е много, само една двадесет и пета част от кръвта – все пак извършва велика
работа: поема токсините, отровите, „отпадъчните“ вещества, с които кръвта на човека, уви,
винаги е пребогата, преди малко „поема“, сега „впива“ и ги отнася към урината. Човек не е
измислил по-добър способ за пречистване на кръвта от този! А то е чудото, което спасява от
безброй болести! Защото те не са болести, а просто последствия от непречистената кръв, която
носи на органите кислорода, но ги натоварва със своите токсини.
–    Какво подразбирате под тази дума?
–    Тя е условна, макар че за лекарите значи точно определено Нещо: отрови от процесите на живота. Например: в кръвта нахлуват бацили на дадена болест, белите кръвни клетки веднага подхващат борба с тях. Загиват и бацили, и кръвни клетки; пък и червените, които преобладават, постоянно умират и се подменят – отпадъците от тези и безброй други процеси „замърсяват“ кръвта с това, което наричаме токсини. Дори само поради присъствието си те възпрепятстват пълноценното действие на кръвта. Защото добре пречистената кръв е „свежа“, живителна, а кръвта с токсини е отровена и „болна“. Няма по-добро средство за пречистването от вълшебната вода…
–    Колко време я пиете?
–    От 65 години. Всеки ден и благодарение най-вече на това съм се съхранил!
–    А може ли да се употребява за лечение?
–    Разбира се! И трябва! Да си спомним пак драгоценния народен опит, съхранен в
обичай: водата от дъжда на 25 март събирали в глинени съдове и в продължение на 40 дни
пиели от нея, в нея варели билки. Четирийсет дни след дъжда! Така е при всички народи. Чел
съм например, че в пустинята тамошни обитатели, които чакат дъжда като чудо, щом завали,
събират водата в глинени съдове и треперят над нея месеци наред! Тя се разваля, вмирисва се
може би, тъй като това е пустиня, проклето място – и въпреки всичко тъкмо тя е причината и в
пустинята човек да живее относително дълго, както живее дълго в полярните области. Там пък
той не вижда и не знае какво е зеленинка, плод, зеленчук, витамини – теоретически трябва да се
разкапва от скорбут, а вместо това стига 60 и повече години в добро здраве. Благодарение на
вълшебната вода, защото цял живот освен нея друга не ползва!
–    Кои заболявания лекува тази вода?
–    Всички!
–    Звучи фантастично.
–    Така си е. Вълшебната (дестилираната) вода, особено в комбинация с подбрани билки,
лекува всички болести – от депресията до рака, от захарната болест до главоболието. С
изключение може би на напредналата атеросклероза, която вече е отнесла човека наполовина…
–    Това ли доказва вашият опит?
–    Той за съжаление не е голям. Навремето, когато започвах да изучавам въпроса, да разнищвам народния опит – против мене се опълчиха аптекарите. Сетне дойдоха други времена. Хората още не са усвоили цялата неоценима благодат на вълшебната вода. Аз съм разработил рецептура за всички болести и лечението им с нея! А като се проучи по-добре народният опит, ще се „сформира“ и цялата наука За подобно лечение.
–    В какво се изразява нейният лечебен ефект?
–    Той е всестранен. Тя „витализира“, подмладява. Отнася от кръвта токсините, които
„попарват“ човек, правят го сънлив, омърлушен, причина са той да страда от главоболие, да не
може да спи, да сънува кошмари, да се изнервя. „Измива“ всички причини за боледувай ия и
укрепва здравето на човека, като го дарява с подходящо настроение – бодро, весело, радостно,
„прозорливо“.
–    Прозорливо?!
–    Това е най-верният индикатор на здравето: човек успява да стане господар на себе си, владее се, има самочувствие и съзнание за правота, здраве, сила, усещането за „ясновидство“ и оптимизъм.
–    Ако трябва да се подредят целебните ефекти на тази вода, как бихте го направили?
–    Бих започнал с повишеното кръвно налягане, което особено добре се повлиява от нея,
когато, разбира се, тя се приема съобразно моята рецептура и в комбинация с определена диета
и други изисквания. Въпросното състояние се нарича хипертония и лекарите не пропускат да
добавят: „есенциална“. Т. е. с неустановена причина, пораждаща се от само себе си. Тя е бич за
човечеството, защото от година на година напада все по-млади и млади хора, разрушава
нервната им система, разбива кръвоносните съдове, сърцата и така нататък. Вълшебната вода
спира този процес, стига той да не е довел до непоправими увреждания на кръвоносните съдове
(както е при атеросклерозата следствие на хипертония или хипертония „следствие“ от
атеросклероза). Лечебният ефект се получава бързо, в няколко месеца и обикновено трае до
края на живота. Не чак толкова често се срещат хипертоници, излекувани напълно по някакъв
начин! Много Добре се повлияват всички нервни страдания, а те се множат от ден на ден:
депресии, меланхолии, потиснатост, отчаяние, изобщо всички Духовни сътресения, атакувани с
вълшебната вода, постепенно и завинаги изчезват. Стомашно-чревните заболявания също се
повлияват Много добре, тъй като в известен смисъл водата въздейства Непосредствено –
всмуква се от власинките на червата, за да попадне в кръвта. А тъй като причината за едно
заболяване далеч невинаги е локална, а по-често всеобща – ясно е, че движещата се с кръвта вълшебна вода действа навред. Какво да кажем за бъбреците и пикочопроводите? В тях тя се излива накрая и, разбира се, въздейства благоприятно. Така е и с черния дроб, жлъчните пътища, дори със сърцето и по-специално с неговите коронарни съдове, които са незначителни наглед, но така или иначе се повлияват от нея, и основателно може да се каже, че сърца, „поливани“ с вълшебна вода, избягват ударите на инфаркта, исхемиите и ред други произшествия.
–    А ракът?
–    Казах: и той! Уверението за подобен ефект иде от един век насам, когато немската
лекарска школа прогласи спасителното въздействие на тази вода върху туморите и
новообразуванията. „Механизмът“ на въздействието е разбираем: по кръвен път водата стига до
туморите и макар „храненето“ и кръвоснабдяването на здравата и нездравата тъкани да не е
едно и също, присъствието й дава ефект. Зависи много, разбира се, и от местоположението на
тумора.
–    Билките и лечебните растения могат ли да усилят лечебния й ефект?
–    То се знае! Комбинацията билка – вълшебна вода е уникална! Пак народът е установил: той препоръчва билките да се варят не в каква да е, а в дъждовна вода. Проучвал съм много внимателно този въпрос, та казвам: билка, приготвена в дестилирана вода, въздейства с 25 процента по-силно от сварената (запарена) в обикновена вода. Двадесет и пет процента! Това е много! Конкретно, при всеки болен с оглед на пола, възрастта, заболяването, общото състояние, „частните“ оплаквания и т. н. може и трябва да се направи подходяща „комбинация“ от билки и вода, за да се получи решителен ефект.
–    Тук ли е майсторството на билкаря?
–    Самата билка си е майстор! Чудодейно растение! Всяка от тях -у нас те са над 10 хиляди! – представлява цяла аптека. Съдържа не едно и две, а десетки химически вещества, които са причина за „цял букет“ от целебни въздействия. Но не като химия, не! Друго е при билката… При употреба в действие влизат само онези нейни съставки и свойства в степен, в която е необходимо при конкретния болен! Десетки от възможните въздействия може изобщо да не се проявят при един болен (и не е нужно!), а се изявява само онова, което е необходимо и „предизвикано“ от възникналото заболяване! Къде „официалната“ медицина може да постигне подобно въздействие? Билката е чудо!
–    Говорихме за лечението на рака…
–    Да, и лечение с вода, а не с билки. Сама по себе си тя постига лечебен ефект, когато се взема в съответни количества през определени интервали и по определен начин (например след възвиране). Следователно лечебните растения не влизат в сметката. А как въздейства вълшебната вода на рака? „Схваща“ го като огромна токсична система, като буца отрови, които трябва да се отнесат. Но опитът подсказва и друго: в това отнасяне „механичният момент“ не е решаващият, тъй като водата въздейства не само върху „буцата“, но и върху целия организъм и без съмнение активизира ред процеси, поначало присъщи на човека в борбата му с напастите на заболяването. Ракът е страдание, изразяващо се в разрастване на тъкан. Но може да се допусне, че вълшебната вода, като се съприкосновява с въпросната тъкан, я „изгаря“ или стопява. Нещо подобно може да става – науката ще потвърди или отрече, но лекарят философ (медицината е в някакъв смисъл философия!) може да предположи, че вълшебната вода амбицира, „въодушевява“, насърчава белите кръвни клетки и всички останали бранители на човешкото тяло да се нахвърлят непримиримо върху опасната тъкан и я унищожат. (Ще дойде време, когато в благоустроените селища първата грижа на управниците ще бъде да вкарват по специални тръбопроводи дестилирана вода до всеки дом, та да е на разположение на човека непрекъснато.)
Освободена от съставките си – минерали, соли, химически вещества, водата изведнъж се оказва по-силно действена от обикновено. Това е дестилираната вода. Водата, която е махнала от себе си всичко, което не е вода. Тъкмо тя се използва в повечето народни медицини за лекуване.
Въздействието на дестилираната вода е неколкократно по-голямо върху човешкия организъм, а и върху всяко живо същество, от въздействието на „обикновената“ вода. Изглежда, че с освобождаването на водата от минерални и други съставки се премахват някакви препятствия, ограничаващи въздействието й.